Hi guys,
надявам се сте успели да оцелеете след всички тези празници и да се възстановите след дългата зимна ваканция. Не за друго, ами наближава Трифон Зарезан и Св. Валентин, а пък малко след това е Баба Марта, после национален празник – long weekend. След това докато се усетим идват Великденските празници, 1 май, Гергьовден пак ваканции и ето почти не останало време до ходенето на море.
Hi guys,
надявам се сте успели да оцелеете след всички тези празници и да се възстановите след дългата зимна ваканция. Не за друго, ами наближава Трифон Зарезан и Св. Валентин, а пък малко след това е Баба Марта, после национален празник – long weekend. След това докато се усетим идват Великденските празници, 1 май, Гергьовден пак ваканции и ето почти не останало време до ходенето на море.
Yes, I know ще кажете, че Бачо ви Коньо (това е поредната вариация на my beautiful name Конан Дъфи, което пиянките пред входа ми измислиха след Кънчо от Лондон, Конан Варварина и т.н.) е типичен мързелив British fat ass, но това не е истина mate. As a matter of fact аз нямам търпение да свършат тези празници, за да започнем пак с моята съпруга Додо и дъщеричката ни Ева да правим нашите пътешествия из красивите български забележителности и да събираме печати от 100-те национални туристически обекта.
Първата забележителност, която искахме да покажем на нашата 6-месечна дъщеря през новата година беше ... сняг. That’s right! Малката Ева никога не беше виждала сняг през целия си половингодишен живот и ние с майка й (по-точно майка й, аз мразя снега) единодушно бяхме решили, че трябва да я запознаем с това чудо на Mother Nature. За щастие времето беше на наша страна в тази мисия. Or maybe almost на наша страна. Тъй като last weekend измежду поройните дъждове на няколко пъти успя да се промъкне и малко сняг, който да завали над София. OK I admit, последното изречение го написах само, за да използвам думата “измежду“, която е най-новата в речниковия ми запас на български и от няколко дни я използвам във всеки удобен случай. Например: „Студено ми е, завивката е паднала измежду леглото и пода“. Или, пък: „Хей, Додо измежду всичките покупки в списъка за пазаруване си пропуснала да добавиш бира.“
Whatever, няма какво да ви описвам времето навън. Сами го виждате – гадно, студено, но поне за малко заваля сняг. Освен това имаме щастието да живеем в подножието на красивата планина Витоша, която предлага страхотни условия за пързаляне с шейна, със ски, с неподходящи обувки, с кола с летни гуми и въобще с всякакви tools, с които можеш да си счупиш тазобедрената кост, когато ти се появи това желание.
Ние с Додо нямаме намерение да чупим кост (освен тя на мен в случаите когато изляза до магазина и се върна след 4 часа на 4 крака) затова и не караме ски. Но пък бяхме подготвили една супер cute бебешка шейна, на която мислехме да покажем на Baby Ева радостите от зимните забавления. Обнадеждени от валящия предишната нощ сняг и предупредени, че по време на пандемия достъпът до Витоша за автомобили е забранен след 10ч. сутринта, а не след 11ч. as usual, в прекрасния съботен ден поехме към хижа Алеко.
Well, you know – съботният ден не беше от най-прекрасните. Както е модерно да се казва these days, ако времето в събота беше година, щеше да е 2020г.
Нас обаче малко студ не може да ни уплаши. И малко сняг. И малко дъжд. И много задръствания. Actually, задръстванията mate са това, което се превърна в главен герой в нашето преживяване. Грандиозни опашки с автомобили се точеха още от Драгалевци. Висенето по опашки mate е някакво особено духовно преживяване характерно за тези ширини. Има нещо притегателно за българина да виси на опашка. Когато влезеш в някое държавно учреждение for example винаги се ориентираш по това къде е опашката от чакащи. Не търсиш гише с информация (няма смисъл), нито четеш табелките по вратите на кабинетите – има ли опашка значи там се работи. Exactly the same е по магазините. Когато отива към касата, за да плаща покупките, жена ми никога не поглежда табелките горе, които светят в червено и зелено в зависимост дали гишетата работят – просто се оглежда къде има струпване на хора и се отправя натам.
По същия начин беше и по пътя за хижа Алеко. Просто потегляш към планината и следваш колоната от автомобили. И ако в един момент се движиш по beautiful планински път, измежду (here we go again) украсени със сняг борови гори и се възхищаваш на прекрасната природа, в следващия момент се озоваваш по средата на безкраен паркинг. Probably 2 километра преди самата хижа Алеко то двете страни на пътя започва да се вие колона от паркирани коли.
It turned out, че далеч не сме единствените хора, които са решили да се порадват на хубавия зимен сняг в планински условия. Actually не сме и сред първите 1000 души на които им е хрумнало това. Може би сред първите 5 хил. души, ако съдя по паркираните автомобили по пътя за хижата. А не знаем колко още хора не стигнаха този ден до Витоша тъй като не знаят, че часът за спиране на движението в парка е изтеглен в по-рано.
По някаква невероятна случайност, граничеща с това красива българска девойка да се влюби в dumb луничав британски lad и да му роди ослепително бебе, ние намерихме място за паркиране край пътя само километър и половина преди хижата. И тук mate се случи нашият зимен планински преход на чист въздух. Точно тук по пътя край безбройните паркирали коли. If I must be honest имахме оптимистичната цел да изкачим Черни връх с бебето в раницата и така първият (от надявам се много) покорени върхове за Ева да е именно в началото на тази нова година. Well it didn’t happen that way. Самият преход от мястото където паркирахме до пистата на хижата беше предизвикателство.
За начало доста време и енергия отнема подготовката. Всеки който е имал бебе знае, че повечето бебета имат утвърдения навик да пълнят памперса точно преди да тръгнете на някъде. I don’t know дали това е някакъв специален бебешки закон, който всички новородени тържествено се заклеват да спазват преди излизането от майчината утроба. Нашата Ева especially стриктно се придържа към него. Значи обличаме я, подготвяме я, слагаме я в колата, тръгваме някъде wherever it is и в момента, в който пристигнем и тръгнем да слизаме от колата, тя започва да реве нервно, памперсът й е подут, а около нас се носи миризма, за чието съществуване bloody ТВ реклами на пелени по никакъв начин не те подготвят.
Така след като бебето веднъж е разопаковано, после преобуто и пак опаковано, започва екипирането. Раница за бебе – напълнена с бебе. Раница с провизии. Термос с горещ чай. Термос с топло мляко за бебето. И най-важното термос със „специалния чай на тати“, до който по никакъв начин не бива да се дава достъп не само на бебето, но и на майка му, тъй като е спорно коя от двете ще нададе по-силен вой.
Солидно екипирани тръгнахме на зимния преход покрай хилядите коли паркирани по пътя. Само по себе си това е extreme преживяване, тъй като не само пътят е хлъзгав и неравен, разминаваш се с тълпи хора и заобикаляш автомобили от всякакъв калибър паркирани според душевните състояние на собствениците им, ами и винаги зад теб се появява по някоя напълнена с оптимизъм кола, чиито шофьор е видял колоната коли паркирани по пътя, но все пак е решил да мине покрай тях с надеждата, че накрая специално за него Всемогъщия Господ е решил да запази едно свободно място. Просто ей така, хиляди хора са дошли този ден там. Всички са търсели къде да си оставят колите, но са заобикаляли първото удобно място, понеже 2 часа след тях that guy ще дойде и ще паркира там. Естествено такова „обетовано паркомясто“ в края на пътя никога няма, затова освен оптимистичните коли зад нас, трябва да се разминаваме и с реалистичните коли пред нас, които на отиване също са били оптимисти, но след като са стигнали края, видели са, че специално за тях място не е отделено и сега възмутени от несправедливата карма карат надолу, за да се наредят в края на колоната.
И така час и половина. По пътя термосът на Ева почти свърши, а моят специален термос ми зачерви бузите и ми даде сили да не се спъна в поне 20 лабрадора, които тичат с такова неописуемо щастие, сякаш се намират по вечно топлите плажове на Рио де Жанейро, а не в калната алея, затрупана с коли по пътя за хижа „Алеко“.
Иначе тълпите с туристи в планината these days по нищо не се различават от тълпите с хора anywhere в града. Например в моловете, които преди пандемията бяха стандартното място за неделна разходка в лошо време на всички породи софийски жители. Basically вакумът от затворените молове се е преместил на нестандартно място за разходка като природен парк „Витоша“.
Тук можете да видите selfie-туристи нагласени с лъскави скиорски якета, току-що купени от популярната верига магазини за спортни стоки. Тези същите магазини, които са пълни с хора решили да се занимават с някакъв спорт, отишли напазарували екипировка и след това зарязали екипировката по шкафовете в къщи. But that’s another story, макар и да е много свързана с новогодишните обещания и напливите в планините и спортните площадки в началото на януари.
По пътя обаче се открояват и кифлите и батките. Задължително са с черни пухкави якета и огромни черни очила. Често са недоволни от селяците паркирали по пътя, макар че самите те са спрели бмв-то „малко по-така щото нали е с предно, а и джантите са нископрофилни“.
Най-шумни са семейните туристи. Такива, на които им е писнало децата да им надуват главите през дългите празнични дни в къщи и сега са готови на всичко, дори да газят в мокрия сняг, само и само малките терористи да се изморят и като се приберат в къщи да заспят рано. В тази категория е отличително, че бащите често имат „специални термоси“ като мен.
Не бива да забравяме и „истинските туристи“. Те са облечени в скиорски дрехи от непопулярни марки, които ги няма по моловете, а са купени „секънд хенд“ или „от Англия“. Също са с тъмни очила, но те винаги са със някакви шарени пластмасови рамки (зелени или червени) в ярки цветове. Винаги сред тях има някой помъкнал сноуборд, а сред момичетата поне едно е с ръкавици без пръсти. Тези туристи идват тук не само, когато е модерно, а са редовни. Поради тази причина гледат с леко презрение на другите групи туристи и дори в най-нереалния студ и киша са с кенче бира в ръка, защото е cool.
Превземането на хижа „Алеко“ и Витошко лале last weekend не беше от най-страхотните ни преживявания, но however беше хубаво. Цялото пухтене сред тълпите по пътя, замръзналите крака, мокрите чорапи и двучасовите опити да се измъкнем след това с колата от импровизирания паркинг, направо бледнеят пред радостните усмивки и ококорените очи, с които ме дари моето бебе насред снега.
Пързалянето с шейна (да мъкнах и шейната нагоре) беше adventure сред цялата човешка гмеч на пистата, но пък Ева беше истински щастлива. А щом Ева е щастлива – значи всичко е наред.
PS.
I would be happy if You also харесате моята Фейсбук страница:
https://www.facebook.com/britanskiabejanec
Монитор
